Войводово е селище в Северозападна България, на 16 км от Оряхово. Известно е още като чешкото село в България. Основано е през 1900 г., от преселници - чешки и словашки протестанти, както и банатски българи-католици от друго чешко селище Св. Елена, разположено в румънската част на Банат. Историята му е кратка, трае нецели 50 години и приключва след Втората световна война, когато повечето обитатели реемигрират обратно в Чехословакия.
Местните легенди разказват, че чехите били поканени в България от самия цар Фердинанд, за да научат местните българи на модерно земеделие. Независимо дали легендата е основана на истина, обитателите живели така, че да са достойни за легендата: селото било давано за пример не само в околността, но и в цяла България. Известно била надлъж и на шир с реда и чистотата, а обитателите – със своята работливост и строг морал, недостижими земеделци, но и невероятни коневъди и търговци.
Историята му се побира в няколко изречения. Основаването му е резултат на излезлия след Освобождението на България от османско робство закон за повторно населяване на някои области. Чехите се възползват, договарят се с българското правителство и през 1900 г. основават Войводово.
Постепенно, с разрастването на селището и редуващите се икономически кризи, земята вече не можела да изхрани собствениците си. В резултат на това, през 1928 г. се оформя първата емиграционна вълна, насочена към Аржентина. Осем сватби през пролетта на 1928 г. и двойките заминават за Аржентина. Следващата вълна е през 1935 г. и последната, с която приключва историята на селото, е свързана с реемиграцията на практика на всички обитатели обратно в Чехословакия (1947–1950).
Някои все още го наричат чешкото село, въпреки че чехите отдавна са го напуснали. Макар и побългарено през последните 50 години, оряховското Войводово е запазило нестандартния си облик - широки улици, опънати като под конец. Заставаш в единия му край и погледът ти притичва на един дъх до отсрещния трафопост. Къщите са строени като войници до самия ръб на тротоара и са като извадени от калъп. Ниски, бели, с червени покриви, опасани с черни цокли. Гледат през тесните си прозорци, отметнали дървени капаци, а оградите им - високи дувари, наредени от печена глина. Дворовете и те еднакви - тридесет метра с лице към улицата и шестдесет по дължина. Тия нетипични за нашата архитектура къщи тук се наричат битници. Кирпичените им тухли са направени от тъпкана пръст и плет. Всяка стена е дебела 55 см. Зиме държат топло, а лете вътре е хлад, казват местните, които все още живеят в старите чешки домове.
До средата на петдесетте години цялото село говори само чешки, въпреки че в около тридесетина къщи живеят и българи.Чех на полето никога не се е хранил. На обед впрягали конете, връщали се в селото, нареждали върху белите покривки ястията и след като хапнат и отпочинат, сменявали конете и пак подкарвали каруците към нивата. В събота следобед премитали улиците и печели сладкиши - рохлички, колаче, бухти с мак. Всички се къпели, обличали нови дрехи и отивали на църква. Строго спазвали библейското правило: шест дни работи, а на седмия почивай. Отличавали се и с невероятната си сплотеност.
снимки Полина Иванова
