Църквата "Св. Димитър е един забележителен паметник на строителния гений през ВЪЗРАЖДАНЕТО в този край. Тя има голяма историческа и архитектурна стойност. Историческите сведения са оскъдни. Знае се, че е строена през годините 1843-1844г. в източния край на селото по онова време, върху мястото на по стара църквица - параклис, съществувала вероятно от VIII - IX век, но разрушена, може би по време на османското нашествие в тези земи.
  
  Инициатор за нейното изграждане бил видния тогавашен църковен настоятел Сава Савов (по-късно неговата фамилия ще носи името Пелтекови, защото баща му пелтечел).
  
  Според преданието турците забранявали да се строят църкви по-големи и високи от джамията. За това са давали много кратки срокове за тяхното построяване. Позволение се получавало обикновено, когато имало налице стара разрушена църквица или някое оброчище. След много молби и чакане, турското правителство разрешило на християните в Тешово да си построят своя църква. Те получили документ, написан със златни арабски букви. Пази се в църковния архив. Цялото село се вдигнало на крак. Всички християни — богати и бедни, мало и голямо, старци и сакати — взели участие в общото голямо народно дело. Разрешението гласяло на мястото на старата да се построи нова църква, но да не бъде голяма, та затова им поставили и следните условия: за срок от три дена, що направят да направят и след този срок нито пирон да не се закове, нито камък да се сложи. Волю-неволю, тешовалии приели тежките условия. Всичко подготвили, взели размерите, струпали строителните материали — камъни, пирони, дървета, керемиди, вар, пясък и всичко нужно за строеж на църква.
  
  Всички необходими средства се събират от местните жители. Всеки дал най-малко по две-три лири. Онези, които били по-имотни, давали повече, а по-бедните давали по-малко. Но няма жител на селото, който да не помага със средства и да не участва в построяването на църквата. Три дни и три нощи безспирно хората работили на строежа и що годе бил завършен. Радостта била неописуемо голяма — имали си вече свой християнски храм божий, където да се събират и отправят свободно богу молитви. Според обичая, най-старият жител турил името на храма — „Свети Димитър", неговото и на хората желание.
  
  През XIX век Тешово е било заможно село, тъй като тогава железарството процъфтява. Добри пари са имали стопаните на пехците и самоковите, тe са посещавали Божий гроб и са се връщали хаджии (хаджи Параско, хаджи Андон и др.). Общините закрепнали благодарение на материалната подкрепа на някои еснафи, притежавали 1500 — 2500 турски лири капитал, който жертвали според възможностите.
  
  Населението започнало бързо да се увеличава, църквата се оказала малка, не могла да побира всички богомолци по време на богослужението и повечето от тях, най-вече жените, стояли отвън. Ето защо започнала подготовка за разширяването на църковната сграда. За разширяването голяма заслуга има хаджи Андон Русев. Той не само взема инициативата, но изцяло финансира целия строеж. На западната входна врата на черквата, отвътре на лявата страна на стената, между ктиторите Сава Савов, Параско е и портретът на хаджи Андон, който държи църквата в ръце.
  
  Мълвата говори, че хаджи Андон, когато една вечер работел на собствения самоков с тримата си сина Иван, Димитър и Стойчо (Стойчо е баща на дядо даскал — Никола Стойчев Хаджиев), пристигнал на кон един пътник, който след като поздравил, попитал може ли да остане да нощува при тях. Те му отговорили, че на 200-300 метра се намира селото и че там може да намери добър подслон. Пътникът отказал да отиде до селото и останал да нощува при самоковарите. След като вечеряли, пътникът постлал тежките дисаги и легнал върху тях. От дългия път и голямата умора той бързо заспал. Самоковарите усетили, че в дисагите има много жълтици и се уговорили да го убият. Така и направили. Ударили го по главата с едно желязо и след това го хвърлили в пещта на самокова, за да не останат следи. Самарът на коня и багажа също били изгорени, а коня през нощта го напъдили чак до село Старо Ловча. Предполага се, че тези пари са събирани или ограбвани от вътрешността на страната. Може би са били група и са го пуснали сам с коня през планината, а те са минали по други пътища и са имали уговорен сборен пункт.
  
  След това убийство хаджи Андон бил душевно разстроен, не намирал спокойствие, имал лоши предчувствия. За да си пречисти душата и духа, решава да отиде с малкия си син Димитър и с единствената си дъщеря Елена на Божи гроб в Ерусалим да се изповяда за греха, който е сторил. Заставайки на колене пред игумена на Божи гроб, казал: „Изгорях човек". Игуменът му отговорил: „И ти ще бъдеш изгорян.".
  
  Когато се върнал от поклонението през 1865 година, хаджи Андон става църковен настоятел и решава да изкупи греха, като дарява парите на убития пътник за изграждане на църквата и училището към нея.
  
  Той взел инициативата да изпълни желанието и на своите съселяни. Хаджи Андон отишъл лично в Цариград, взел повторно, чрез подкуп, разрешение от турското правителство не само за разширяване на църквата и построяване на училище, но и за въздигане на камбанария с голям светещ фенер по средата.
  
  Още на следващата година от завръщането от Божи гроб хаджи Андон започнал строежа на училището с доброволния труд на селяните. Бедните селяни били обложени с ангария, а по-заможните с пари. И в 1869 г. училището било завършено.
  
  През 1870 — 1871 г. черквата е разширена, като издигнали втори етаж или така нареченото женско отделение, защото в него влизали само жени-богомолки.
  
  Тешовалии прилепили към църквата и една висока камбанария с три големи камбани. Такава пищна катедрала направили, че хиляди хора от цяла Неврокопска околия се стекли да видят тешовското чудо. Освещаването станало на празника Димитровден през 1871 г. — денят на светеца, чието име носи. На този ден всяка година се прави жертвоприношение. За построяването на църквата особено значение има ферманът от 1870 г. за образуване на Българската екзархия. Трите камбани биели тържествено, непрекъснато три дена и три нощи, ехото се носело из целия Южен Пирин, чак до Алиботуш. Радостта била голяма, неописуема. Радвали се българите, гърците заболели, заканвали се турците. Изграждането на църквата с камбанария към нея, която по своята височина надминавала минаретата на турските джамии в Неврокоп, възбудило анадолския фанатизъм на малкото турци в селото.
  
  Оформил се голям стилен архитектурен комплекс. Всичко това било външен израз на национално самочувствие! Турците в Тешово на брой 20-25 къщи, имали висока джамия и не позволявали да им съперничи църковната камбана, на която били окачени на най-високото трите големи камбани.
  
  След жестокото потушаване на Априлското въстание 1876 г. турците в този край се разбунтували, образували башибозушки чети, блокирали християнските села, започнали да грабят и безчестят. На 7 май с. г. блокирали с. Гайтаниново, а на 8 май една башибозушка орда от 50 души, водена от някой си лъчки турчин Сюлейман, прочут със своите разбойнически набези в съседните села, блокирали Тешово и започнали да плячкосват. Много мъже избягали още предишния ден и се криели доста време в гората, за да не бъдат убити. Местните турци, се възползвали от случая, въоръжили се и отишли в църквата да търсят „главния виновник" хаджи Андон, който обаче предварително успял да се скрие. Турците, разгневени, гърмели по камбанарията. Наредили веднага да се свалят камбаните и да се разруши църквата, понеже била по-хубава и по-висока от джамиите в цялата околия. Никой не искал да се подчини, защото всички знаели колко труд и пот струва този храм Божи.
  
  Турците се разгневили, развилнели се и започнали да нанасят побой върху всеки срещнат. Те заплашили, че ще убият всички християни в селото.
  
  Селяните най-после с мъка свалили камбаните и ги скрили в църковната плевня, събрали помежду си много жълтици за рушвет (кой колкото има) и склонили турците да не събарят църквата. Те взели жълтиците и предупредили строго, че ако някой дръзне да окачи отново камбаните, ще бъде убит веднага на място. Един тешовски турчин на име Селим Карахюсеинов запасал два пищова и с пушка в ръка заканително ревял: „Бу куппеде чан челънмаяжак, изан окунаджакър. Бурда Москофлук дилдър". (На тая кула — камбанария няма да се бие, турска молитва ходжата ще пее. Тук Московия не е).
  
  Не след много време неумолимият хаджи Андон използвал един удобен момент, когато турците се поукротили и организирал отново своите съселяни за довършването и украсяването на църквата. По стръмните голи баири на Църна гора и Алиботуш запъплили тежко натоварени с тикли (каменни плочи) тешовски мулета и магарета, карани от горнобродското землище при Геровите ханища.
  
  Тешово, отстранено от главните пътища, скрито високо в планината, пазело през цялото време на робството спомена за миналото величие. Чрез църквата те искали да поддържат народния дух, олицетворяващ единството на християнското население в най-тежките дни.
  
  Довели вдъхновени зографи и дърворезбари от с. Каракьой, майстори зидари от съседното село Ловча и сахатчжии от с. Горно Броди, за да сътворят едно блестящо изкуство на нашето Възраждане. С изумителна, рядка прецизност, вложили цялото си самобитно дарование, цялата си пламенна душа, майсторите претворили любов, своята голяма вяра в близкото рухване на Османската империя и идването на един по-друг живот — свободен, лишен от робство и безправие. Вяра, която ги вдъхновява в безпределния патриотизъм. Това тяхно голямо дело личи в многобройните стенописни сцени, изразяващи, макар и символично, събудилия се вече християнски народ на борба с нещастието.
  
  Над главния сводест вход на църквата е написано „Марко Минов от с. Манастир 1881", от вътрешната страна, „Марко и Теофил Минови от село Каракьой". На друго място пише: „Изографисана 1885 година". Както се вижда от автографите, вътрешното оформление е дело на майсторите-зографи Мино и двамата му сина Марко и Теофил от рода Бундовци от с. Каракьой, Демирхисарско, те са преселници от с. Галичник, западна Македония — прочуто село на майстори-резбари и зографи. Те увековечили своите образи, като са оставили в една ниша в западната стена на църквата своите автопортрети, наред с образите и на други съвременници, каквито са ктиторите Сава Савов, Хаджи Андон Русев, хаджи Стоян Черкваря и Параско Какалов.
  
  Цялото пространство по стените, вътре и вън, е изографисано с многобройни сцени и образи от библейски сказания, от мировия свят и моменти от нашето историческо минало.
  
  Стенописите в църквата са интересни както от гледна точка на изпълнение, така и по сюжет. Между многобройните стенописи е и „Наказание Владимирово Воцарение Симеоново", който, според проф. Асен Василев, е единствен по рода си у нас. Стенописът изобразява важно историческо събитие. През 893 година княз Борис успял да се справи със силните си противници — болярите-езичници. Той отстъпил престола на сина си Владимир, като станал монах и се усамотил в един манастир. Княз Владимир обаче започнал да води разгулен живот, искал да възвърне езичеството. Болярите използвали случая и започнали да се бунтуват. Над държавата надвиснала опасност.
  
  Тогава княз Борис напуснал манастира и отшелническия живот, махнал монашеското расо и свалил от престола сина си Владимир, ослепил го и възкачил по-малкия си син — Симеон, като го предупредил, че ще го сполети същата участ, ако следва братовия си път. Самата стенописна композиция представлява едър план, разгънат на западната вътрешна стена на църквата в ярки преливащи се тонове. Княз Борис, застанал в средата прав, в черни монашески одежди и було на главата. Отдясно на него е тронът, на който е седнал младият Симеон, облечен в пурпурна мантия. Бащата посочва с ръка наляво брат му Владимир, повален на колене от двама войника, които му избождат очите.
  
  От стенописите могат да се посочат още много с такива сюжети — „Покръстването на българите", „Братята Св. Св. Кирил и Методи" и голямото по размери пано с „Архангел Михаил", настъпил да прободе не зеления змей, а поваления османски поробител... В артиката (преддверието) на църквата стените и таваните са изцяло със сюжети от библейски притчи, като соломоновата с двете майки и детето, Адам и Ева в рая, Преминаването на Мойсей през морето и заливането на неприятелските войници от морската вода... Тук се срещат някои от най-добрите икони на Димитър Молеров, син на основателя на Банската живописна школа — Тома Вишанов х. Попов, изучил във Виена изкуството на майстор иконописец. Негов достоен ученик станал синът му Димитър, усвоил изкуството на баща си до съвършенство.
  
  Синът на Димитър Молеров — Симеон, продължава семейна традиция в живописта. Последен от фамилията иконописци е неговият син Георги. Характерно за творбите на художниците от Банската живописна школа е изяществото на рисунъка и реалистичният метод на изображението. На темблото (иконостаса) в няколко реда са подредени икони с голяма художествена стойност, които красят при олтара цялата източна страна на църквата.
  
  На иконата „Св. Никола" се чете: „1848 г. рука Димитрия Тома х. Иконому: банскалий." Подобни подписи се срещат и по иконите на Рилския манастир. Иконите „Св. Никола", „Исус Христос", „Света Троица" и още няколко са останали от старата църква (1848 г.). Две икони доскоро се въргаляха по кьошетата на църквата — едната оръфана, обезобразена, дълго време лежеше подхвърлена в един ъгъл в южното крило на женското отделение и чакаше своя майстор — реставратор.
  
  Иконите са рисувани върху платно, облепено на дърво. Изображенията по тях са същите, както в стенописите: сцени от Стария и Новия завет, образи на светци, апостоли и др.
  
  Вътрешното пространство на църквата е разделено на три кораба от два реда колони с дъговидни арки, приличащи на римски дворцови арки, сводовете са украсени с различни мотиви. Таванът, на кафяв фон, е орнаментиран с правилни геометрични фигури, симетрично разположени една спрямо друга.
  
  На западната, южната и северната стени се издига втори етаж (галерия) — женското отделение, замрежено от вътрешната страна с дървени решетки, за да се скрият жените от похотливите погледи на мъжете.
  
  В средата на тавана на църквата е изграден голям купол, който усилва вътрешния ефект, увеличава вътрешното пространство и осветление. Той е изографисан късно, през 1941 година, от голешовски стенописец. На акустиката могат да завидят много модерни съвременни театри.
  
  Прославените майстори-дърворезбари от рода Караджови, от с. Каракьой, изработили иконостаси на много църкви из Македония, включително някои от иконостасите в град Охрид. Възпитаници на Дебърската школа, изучили до съвършенство това изкуство в Атон, те са изваяли тук на орехово дърво чудни плетеници от пластични форми, изобразяващи мотиви от бита на народа. С изумителна тънка резба са оживели крилати змейове и гълъби сред плетеница от листа и грозде. Фигурите са с доста големи размери — до 60 см, и според някои учени (проф. Асен Василев), „не се срещат в други иконостаси; пак той казва: „Битописните сцени, като например този иконостас може би съперничат на много иконостаси в цялата страна."
  
  Вътре в църквата има две отделни стаи, първата е Кръщелната, където се кръщават децата, и втората Изповедна, в която грешните богомолци се изповядват и искат прошка от Бога. До църквата има още три стаи; едната е така наречената Просешка, стаята на вакъвчията и стая, непосредствено до хана, в която преспиват пътници. До западната част на преддверието на църквата е ханът — покрит навес с иззидани пейки до стената за сядане. Подът навсякъде е покрит с каменни плочи (тикли). Църквата е разположена на склон, под който се намира църковният и училищен двор, подобаващ на древен римски амфитеатър.
  
  В горната страна на двора е изградена подпорна стена от каменна зидария — висока около 6-7 метра. От църквата към читалището има голям коридор, отворен с парапети към училищния двор — това е дълъг балкон, откъдето възрастните хора наблюдават веселието в празничните дни…
  
  Църквата „Свети Димитър", двадесет метрова висока камбанария с часовник, стаи за богомолци, читалище, солидно училище с много класни стаи и дълги коридори, много обори за добитък, широк училищен двор, в средата на двора голяма чешма с буйно бликнали чучури с кристално бистра студена вода, а зад чешмата огромен бор, заградени с високи зидове — всичко това представлява един истински църковно-училищен комплекс, изиграл огромна роля за съхранение на духовността в Тешово.
  
  В църквата се влиза през три тежки врати — едната, централната, е най-голяма, цялата желязна; другите две, по-малки, са от дебело орехово дърво, обковани с железни ленти и големи ръчно изработени пирони. Ловчанските майстори-зидари са имали особено чувство на мярка и вроден естетически усет. Външните размери на църквата приблизително са: дължина 25 м, широчина 12 м, височина 10 м. Всичко е градено от пирински гранит — от основата до кубетата.
  
  Целият архитектурен комплекс е необикновено красив. В този му великолепен манастирски вид, с блестящо архитектурно решение, със стенописите по сводовете, куполите и дъгите на колонадата респектира всеки посетител още преди да е влязъл в църквата.
  
  В края на XIX век църквата в Тешово е една от най-известните в Неврокопско. В рапорт до българския екзарх в Цариград неврокопският митрополит съобщава, че в този край има само, две чудотворни църкви, които местното население нарича манастири. Едната от тях е в с. Горна Сингратия (дн. Хаджидимово), а другата в с, Тешово."
  
  В продължение на повече от едно столетие след построяването на църквата, почти без изключение, нейните свещеници са от самото село. Много са родовете, които имат представители в религиозния клир. Свещеници, които са свещенодействали в Тешово и другаде са: Поп Петър Шушутев — преди 160 години, поп Велик Папазов — преди 130 г., поп Георги Мечев — преди 120 г. , поп Георги Крушовски — преди около 110 г., поп Петко Пелтеков, поп Костадин Папазов, внук на поп Велик Папазов, поп Вангел Богатинов, починал в с. Ляски, Неврокопско. Поп Симеон Богатинов служи постоянно в Тешово, поп Никола Т. Мечев служи само в Тешово, умира през 1872 г.
  
  Поп Аркадий Мангурев, йеромонах, ръкоположен в Света гора, дохожда в родното си село Тешово, служи известно време в църкавата и заминава за Люле бургас. Там хвърля расото и се оженва. През Европейската война войници от Тешово са го виждали към град Велес на преклонна възраст, като разпопен. Поп Петър Белчев, ръкоположен през 1875 г., умира през 1925 г. Поп Георги Зайков, ръкоположен за с. Мосомище. Поп Васил Поппетров (род. 1900 г. / поч. 1966 г.) е син на поп Петър Белчев. Поп Иван Симеонов Крушовски (род. 1923 / поч. 1988 г.), свещено действа след поп Васил Поппетров. След неговата смърт в Тешово идват свещеници от други села и от град Гоце Делчев да извършват богослужение в църквата и други обредни ритуали по домовете